В града е тясно, задушно, сурово,  всеки ден – със старата песен наново. По витрини блестят отразени лица – изморени, студени, със счупени крилца. –––––––––––––––––––––––––––––––––––– Децата растат със очи от екрани, мечтите ръждясват по стари тавани. И ако някой заплаче – светът се смущава и никой не спира. Никой не прощава. –––––––––––––––––––––––––––––––––––– А аз си…

Внезапен страх превзема цялото ти тяло –  сърцето с всеки удар изтръпва цяло, парализира емоциите с ан пасан и мигновено озоваваш се в капан.  Стражар е пак познатото лице, държи ключа за твоето сърце.  Носталгията слага ти окова, тежестта ѝ досущ като отрова. Дали смирението е решение или зов за очаквано спасение? Едно е ясно…

А как ми се иска времето да спре, секундата да не цепя вече на две. Битието заето просто да се разтлее, Безкрайност на Умора да се присмее. А как ми се иска Безвремие свято, денят да е вечен — колко непознато! Да имам за всичко — за труд, за мечти, за думи, за стих, вдъхновение…

Бързо, часовникът тиктака, Примирие, моля, да изчака! Настъпи време за разплата – Справедливост чука на вратата. Истина остава в сянка и завита, преминава в дрямка, благородна и премълчавана, да спи повече – насърчавана. Безумие често я приспива, приказка разказва ѝ игрива. Сюжетът довежда до мисълта – злата героиня е Завистта. Сънят на Истина скоро приключва,…

Обичам те дори когато не си  за обичане… Не, това не е компромис. Не е мил жест. Не е прошка. Човешко е.  Любов е. Ти си.  Тук и там.  Сега и тогава. Винаги и никога. Не, това не е оправдание. Обичам те… дори когато не си за обичане            

Мъртва е жената в мен, дълго ме държа пъдарят в плен, царят действуваше ехидно, а робът се кланяше неспирно. „Ефимерно е… – повтаряше тя – …ще си представя, че просто спя, като Аврора ще бъде моята съдба, накрая ще разцъфна като върба.” Уви, цветовете мои обичат, осата и пчелата да привличат.  Злата вещица оказа се…

Пролетта със теб – не идваше, всеки зимен ден с другия се сливаше. Студът – обгърнал времето за нас, мълчание затискаше моя глас. Лятото превърна се във блян, и ти – държейки мойта длан. Вярвах, че през всеки сезон ще премина, но любовта ни е направена от глина. Очи отварям – дойде и есента,  чувам…

Морето не е толкова далеч, само трябва ти търпение,  стигнеш ли – намираш там смирение.  Забелязал ли си как една вълна на другата прилича,  а всъщност всяка по свой  собствен начин те привлича. Песъчинките на плажа игриво блъскат се една във друга, но съберат ли се – на времето правят те услуга.  Пясъчният часовник танцува…

Сутрин — нотификации вместо будилник, кафе с вкус на deadline и ТикТок наивник. Говорим за wellness, но спим по три часа, и лайкваме чужди животи на маса. Zoom срещи със звук, но без разговор жив, реалността е грозна, интернетът — красив. Кимаме с емоджи, че “всичко е наред”, а вътре сме crash — без save…