Kintsugi by Ngo

В града е тясно, задушно, сурово, 

всеки ден – със старата песен наново.

По витрини блестят отразени лица –

изморени, студени, със счупени крилца.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Децата растат със очи от екрани,

мечтите ръждясват по стари тавани.

И ако някой заплаче – светът се смущава

и никой не спира. Никой не прощава.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––

А аз си мечтая – да имаше машина,

която светулки да излива като лавина.

Да вземе тъгата от хората мигновено,

и да им върне усмивките непременно.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Да вдишва страдание, срам и вина,

и вместо тях – да издишва светлина.

Без да пита какво и защо, да мие сърца

и да извайва света с малки перца. 

––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Но няма я – знам. И може би не трябва.

Защото чудото в стомана не се вгражда.

То диша в поглед, в дума, в тиха добрина 

и за миг изтрива всяка ръждива тъмнина. 

Нощта се усещаше уютна, почти приспивна. По прозорците на колата се плъзгаха ефимерни капчици дъжд — объркани, като че ли не знаеха дали да останат или да се изпарят. От радиото звучеше джаз — и той, колеблив, не можеше да реши дали му е топло, или студено.

Алиса си играеше с бутона на климатроника — ту натискаше червената му половина, ту синята. Почти толкова объркана, колкото дъжда и музиката, тя хаотично размишляваше над въпроса: „Есен ли е вече?“. Тази мисъл се прокрадваше така ехидно, че не позволяваше на спокойствието ѝ да диша.

Навън фаровете разкъсваха мъглата на парцали. Всяка улична лампа приличаше на самотна свещ в храм, забравен от хората. Али намали радиото — саксофонът издиша последните си тонове и млъкна. Тишината затрептя в ушите ѝ.

Тя спря на паркинга пред блока. Отвори прозореца — дъхът ѝ излезе като малко облаче и се смеси с дъжда. Миришеше на мокър асфалт и на нещо отдавна изгубено. Наведе се напред, подпря чело на волана и се усмихна едва доловимо.

„Да, есен е“, прошепна. Не защото видя листата да падат, нито защото студът се прокрадна в пръстите ѝ, а защото в този момент всичко беше леко объркано и адски красиво.

В едно весело градче, скрито между редове от книжки и мисли, живееше също така весело същество на име Проблемче-Бадемче. То беше закръглено като орехче, но с лъскава, кафява черупчица и усмивка, която се появяваше само когато някой го разбираше.

Проблемче-Бадемче имаше особена дарба — можеше да расте и да се свива. Когато някой се тревожеше много за нещо дребно, то ставаше огромно като балон! А когато някой поемеше дълбоко въздух, усмихваше се и казваше: „Хайде да помислим спокойно!“, Проблемче-Бадемче се смаляваше пак — до размера на едно обикновено бадемче.

Един ден Проблемче-Бадемче тръгна на разходка и срещна две непознати същества.
Първото беше високо, разтегливо и винаги говореше силно:
— Аз съм Хипербола! — провикна се тя. — Правя всичко по-ГОЛЯМО, по-ВАЖНО, по-СТРАШНО!Ако някой каже, че е загубил химикалката си, аз ще кажа, че е краяаааа на света!
Проблемче-Бадемче кимна и леко потръпна — само от думите на Хипербола вече усещаше как започва да расте.
След това се появи дребно, срамежливо същество, което едва се чуваше:
— Аз съм Литота… — прошепна тя. — Аз правя всичко по-малко. Ако някой се спъне, аз ще кажа, че това изобщо не е падане, а просто… леко накланяне на гравитацията.
Проблемче-Бадемче се усмихна.
— Хм, интересно. А какво правите, когато се появя аз?
Хипербола изкрещя: — Ти?! Ти си ОГРОМЕН! ТИ СИ НАЙ-СТРАШНОТО ПРОБЛЕМИЩЕ НА СВЕТА!
И в същия миг Проблемче-Бадемче набъбна, растеше и растеше, докато засенчи дори облаците. Всички в градчето се разбягаха — сянката му ги плашеше.
Но тогава Литота вдигна малката си ръчичка и каза тихо, но уверено:
— Спокойно… Може би просто изглеждаш голям, защото всички гледаме твоята сянка, а не теб. Ако те погледнем отблизо, ще видим, че си просто едно… бадемче.
Хипербола замълча за пръв път в живота си.

Хората спряха да тичат, поеха дълбоко въздух и се вгледаха. И наистина — Проблемче-Бадемче се смаляваше, смаляваше, докато пак се побра в дланта на едно дете. То го взе, усмихна се и прошепна:
— Когато не се паникьосвам, ти си толкова малко и лесно за решаване!
Проблемче-Бадемче се ухили и каза:
— Точно така. Аз съм толкова голям, колкото ти решиш да бъда.

Оттогава Хипербола и Литота станаха негови приятели. Понякога Хипербола все още прекаляваше, а Литота омаловажаваше нещата твърде много, но Проблемче-Бадемче знаеше тайната: всичко зависи от това кой държи бадемчето и с какви очи го гледа.

Проблемите растат или се смаляват според това колко внимание и страх им дадем. А когато ги гледаме спокойно и с разбиране — винаги се побират в дланта ни.

Внезапен страх превзема цялото ти тяло – 

сърцето с всеки удар изтръпва цяло,

парализира емоциите с ан пасан

и мигновено озоваваш се в капан. 

Стражар е пак познатото лице,

държи ключа за твоето сърце. 

Носталгията слага ти окова,

тежестта ѝ досущ като отрова.

Дали смирението е решение

или зов за очаквано спасение?

Едно е ясно – само с резигнация

над съперника налагаш доминация.

Последен вик подаваш в мрака, 

паниката превръща се в атака. 

Бягството от любовта е крах –

пазачът пристъпва към теб плах…

Съпротивата оказва се ненужна

и мисълта за свобода – безумна. 

Отключи той вратата доброволно, 

„Шах и мат” – с усмивка каза той доволно.

А как ми се иска времето да спре,

секундата да не цепя вече на две.

Битието заето просто да се разтлее,

Безкрайност на Умора да се присмее.

А как ми се иска Безвремие свято,

денят да е вечен — колко непознато!

Да имам за всичко — за труд, за мечти,

за думи, за стих, вдъхновение да ехти.

А как ми се иска високосна година,

да дари светлина и покой за мнозина.

Един миг откраднат, едно малко „сега“,

да създавам и приемам всичко на шега!

Бързо, часовникът тиктака,

Примирие, моля, да изчака!

Настъпи време за разплата –

Справедливост чука на вратата.

Истина остава в сянка и

завита, преминава в дрямка,

благородна и премълчавана,

да спи повече – насърчавана.

Безумие често я приспива,

приказка разказва ѝ игрива.

Сюжетът довежда до мисълта –

злата героиня е Завистта.

Сънят на Истина скоро приключва,

вратата започва да се отключва.

Справедливост застава в атака.

Бързо, бързо, часовникът тиктака!

…

Историята повтаря се с ритмичност

и създава ти усещане за цикличност.

Обичам те дори когато не си 

за обичане…

Не, това не е компромис.

Не е мил жест.

Не е прошка.

Човешко е. 

Любов е.

Ти си. 

Тук и там. 

Сега и тогава.

Винаги и никога.

Не, това не е оправдание.

Обичам те…

дори когато не си за обичане

           

Мъртва е жената в мен,

дълго ме държа пъдарят в плен,

царят действуваше ехидно,

а робът се кланяше неспирно.

„Ефимерно е… – повтаряше тя –

…ще си представя, че просто спя,

като Аврора ще бъде моята съдба,

накрая ще разцъфна като върба.”

Уви, цветовете мои обичат,

осата и пчелата да привличат. 

Злата вещица оказа се мъж,

жилото – вретено изведнъж.

Спи жената, не се пробужда,

а от какво ли има нужда? 

Отново мъж, облечен в доспехи

с целувката си носи той успехи.

В съня си тя започна да бълнува, 

явно нещо магично я развълнува.

Развръзката настъпва скоро,

орис за прераждане второ.

Орисницата проговори,

правило важно повтори:

„Повече от всичко, що пазиш,

сърцето си недей да мразиш…

…от него са изворите на живота,

спри да шиеш чужда редингота.

Събуди се и обещай до гроб –

само на себе си да бъдеш роб.”

/Притча 4:23/

Пролетта със теб – не идваше,

всеки зимен ден с другия се сливаше.

Студът – обгърнал времето за нас,

мълчание затискаше моя глас.

Лятото превърна се във блян,

и ти – държейки мойта длан.

Вярвах, че през всеки сезон ще премина,

но любовта ни е направена от глина.

Очи отварям – дойде и есента, 

чувам на падащите листа песента.

Всяко нещо ражда своя край,

няма да е вечен месец май. 

Монотонно движеха се облаците сиви, 

снежинки кални падаха, а не – игриви. 

Лежахме сгушени в семейно ложе,

каква ужасна илюзия за щастие, Боже. 

Морето не е толкова далеч,

само трябва ти търпение, 

стигнеш ли –

намираш там смирение. 

Забелязал ли си как

една вълна на другата прилича, 

а всъщност всяка по свой 

собствен начин те привлича.

Песъчинките на плажа

игриво блъскат се една във друга,

но съберат ли се –

на времето правят те услуга. 

Пясъчният часовник танцува в такт,

едно движение познава –

неуспорим факт.

Морето не е толкова далеч,

но какво откриваш там?

Че всичко хубаво пристига

винаги със плам.